Изследователите разглеждат като възможни източници на вторични трусове големи минали трусове с магнитуд 6,5-8. Сред тях са земетресението от 1663 г. в близост до югоизточната част на Квебек в Канада; трусът от 1811-1812 г. на геоложкия разлом Ню Мадрид, на границата между Мисури и Кентъки; и земетресението от 1886 г. в Чарлстън, Южна Каролина.
Афтършоковете са концентрирани около епицентъра на основния трус, затова учените, използвайки данни от Геологическата служба на САЩ (USGS), проследяват сеизмичната активност от 1980 г. до 2016 г. в радиус от 250 км около изброените зони на земни трусове. Фокусът е бил върху съвременните земетресения с магнитуд, равен или по-голям от 2,5, тъй като данните за по-слаби трусове са по-малко надеждни.
За да установят дали трусовете на земята от последните години могат да бъдат обяснени с вторични трусове, или става въпрос за фонова активност, несвързана със земетресенията от миналото, експертите са приложили метода на най-близките съседи, който се използва за статистическа оценка, при анализа на данните на USGS. С други думи, те разглеждат заедно фоновата сеизмичност на регионите, времето, местоположението и магнитуда на миналите и настоящите трусове, за да се опитат да установят връзка между тях. Ако разстоянието между две земетресения (минали и настоящи) е било по-малко от очакваното, въз основа на фоновата активност в района, за да се подпомогне предсказването на земетресенията, учените стигнали до заключението, че „афтършоковото“ естество на съвременните трусове е вероятно.
Оказва се, че голяма част от сеизмичността в тези райони до голяма степен се дължи на вторични трусове от събития преди два века. Ако подобни констатации са валидни и за други части на Земята, това означава, че големите земетресения всъщност са много по-разрушителни, отколкото се е смятало досега. В края на краищата, понякога те продължават да причиняват опустошения дори след 200 години.
